Виденията на едно малко момиченце

Имало едно време едно малко русоляво момиченце. То се казвало Бернадет и живеело край френския град Лурд. Един ден, било 11 февруари 1858 година, отишло в гората заедно със сестра си Тоанет и приятелката си Жана, да събира съчки край старата скала Масабиел. Трябвало да прегазят заскреженото поточе, но Бернадет се колебаела да последва другите две, които вече прецапали боси ледената вода. Тъкмо започнала да се събува, когато дочула лек шум, наподобяващ вятър. Тя вдигнала глава към Пещерата и забелязала един Силует в меката светлина на овалния отвор. Една красива Госпожица, облечена цялата в бяло, със син колан и две жълти рози на краката, се усмихнала и направила кръстния знак. В ръцете си държала дълга броеница. Бернадет застанала на колене и зашепнала своята "шапле" - молитва, която се казва, като се преместват зърната на броеницата. Когато молитвата свършила, Дамата в бяло изчезнала. Виждайки сестра си на колене, Тоанет започнала да се смее. Бернадет много се учудила, като разбрала, че другите две не са видели нищо. Изгаряйки от любопитство, те започнали да я разпитват какво е видяла, убеждавайки я, че на никого няма да кажат. Бернадет им се доверила, но връщайки се вкъщи, Тоанет не могла да сдържи езика си и скоро всички научили, какво се е случило. Мама Луиз сметнала, че Бернадет си е изгубила ума и страхувайки се да не ги сполети някоя беда, й забранила да посещава Пещерата. Бернадет обаче чувствала неудържима вътрешна сила, която я тласкала към Пещерата. В неделя взела позволение от баща си, завърнала се отново и зачакала. Същата Госпожица се появила за втори път, усмихнала се и след свършване на молитвата с броеницата изчезнала. При третото й посещение, eдна дама, в желанието си да изясни тази мистерия, решила да придружи Бернадет. Уговорила я да помоли Госпожицата да напише името си. Но когато Бернадет подала тефтерчето и молива, Тя усмихнато отвърнала: "Това не е нужно, но ще бъдеш ли така добра да идваш тук през следващите 15 дни. Не ви обещавам щастие в този свят, но в другия." Всички заговорили за Бернадет, че тя е видяла Дева Мария и всеки път тълпата пред Пещерата се уголемявала. Но единствено малкото момиченце можело да види Хубавата Дама. Полицейският пристав взел Бернадет за една лъжкиня и я извикал на разпит. Тя му разказала какво е видяла, но той бил убеден, че е измислила тази история. Въпреки забраната на полицейския пристав да посещава Пещерата, Бернадет се връщала там всяка сутрин. При осмото Явление, очите й се напълнили със сълзи и тя казала: "Госпожицата беше много тъжна, каза ми да се моля за грешниците." На следващия ден любопитнатa тълпа придружила Бернадет и наблюдавала нейните действия. Тя започнала да ходи на четири крака и в дъното на Пещерата издълбала една дупка, от която бликнала вода. Тълпата се развикала, че е луда, oтвели я при съдията, който я заплашил със затвор, ако продължава да върши глупости, a Бернадет се защитавала: "Аз нищо лошо не правя, обещах да идвам през следващите петнайсет дни..." На 1-ви март, вече много хора се събрали пред Пещерата. Един мъничък извор весело клокочел от издълбаната в земята дупка. Някои започнали да имитират жестовете на Бернадет и пиели от изворната вода. Една жена потопила своята изкълчена ръка и я извадила напълно здрава. Всички започнали да вярват в чудото. След тринайсето Явление Бернадет се представила пред абат Пейрамал, кюре на Лурд, и му казала, че Госпожицата иска да се отслужи литургия и да се построи едно параклисче. Всички лурдчани от онова време треперели пред абатa и можело човек да си представи каква дързост се изисквала от това 14-годишно момиченце, което още не било взело първото си Причастие, на всичкото отгоре не можело да чете и пише. Преди да я изгони, абат Пейрамал казал, че ще повярва, когато Госпожицата си каже името и за доказателство, розовите храсти разцъфнат през зимата. Но Видението било мълчаливо, а абат Пейрамал не отстъпвал от позицията си. На 25-март, Бернадет се събудила още през нощта и усетила как една голяма радост изпълва сърцето й. Хукнала към Пещерата. Това било 16-то Явление. "Госпожице, бихте ли имали добрината да ми кажете коя сте?" Но на всеки въпрос получавала само една усмивка. Бернадет продължила умолително: "Господин Кюре иска да знае Вашето име!" След четвъртата настоятелна молба Дамата в бяло сключила длани и вдигнала поглед към небето: "Аз съм Непорочното Зачатие." Изпълнена с радост, Бернадет хукнала към абат Пейрамал и още от вратата завикала с все сила: "QUE SOY ERA IMMACULADA COUNCEPCIOU! Повтарях името през целия дълъг път, за да не го забравя, и Дамата все още иска едно параклисче!" Потресен, абатът я изпратил вкъщи, без да й обясни значението на тази фраза: "Аз съм Непорочното Зачатие". Тази вечер той най-после разбрал истината, cамо Светата Дева може да се нарича така. Любопитни, поклонници, журналисти започнали да идват в Лурд. Всички искали да видят Бернадет и минавайки покрай нея, се провиквали: - Ето я светицата! - Искам да си отрежа парченце от роклята й! Предизвиквали я по различни начини: - Бернадет, докосни тези молитвеници, тези медальони. - Изцери ме! - молели я болните. - За каква ме вземате? Аз съм като вас, нямам сила. Всичко, каквото мога, е да се моля за вас - отговаряла Бернадет, която, сред цялата популярност, оставала все така семпла и смирена.Отказвала да вземе парите, които се опитвали да пуснат в джоба на престилката й. Не желаела в никакъв случай да се възползва от ситуацията. От страх да не се появят безредици, полицията издигнала една дъсчена ограда, за да се забрани посещението в Пещерата. На 16-ти юли Бернадет почувствала отново онова непреодолимо привличане, което вече познавала добре, скрила лицето си под качулката и преминала от другата страна на реката. Застанала точно срещу Пещерата. Над дъсчената бариера Госпожицата й се усмихвала. Това била осемнайсета среща, когато видяла Светата Дева за последен път. Когато станала на двайсет и две години, Бернадет решила да се посвети в служба на Бога. Тя напуснала своите родители и заминала за манастира в Невер. Никога повече не видяла Лурд, починала млада. Но 30 години след смъртта й, се наложило да бъде извършена ексхумация. За всеобща изненада времето не я било променило. Поради тази причина, тялото й, перфектно съхранено, било поставено в стъклен ковчег и изложено в църквата на манастира в Невер, а тя била канонизирана за светица. Оттогава Лурд е градът на чудесата. В деня на Възнесение Господне болни от неизлечими болести се стичат в града с надеждата да се излекуват. Според католиците в Лурд са станали 68 чудеса. Дори Йоан Павел Втори се поклони пред извора на Богородица край града. Водата на Извора е леко варовита, с нищо по-различна от водите на съседните извори. Нейната популярност се ражда от чудесата, станали в съприкосновение с изворните води. Бог е Този, Който лекува, по ходатайството на Дева Мария и молитвите на християните, "където Бог пожелае, се изменя естествения ред".